Есента, виното, орехът, дренките, огнището, низите с чушки и времето спря…
Няма по-сладостно усещане от онзи момент на щастие, запечатан върху кората на ореха в градината, безмълвен свидетел на сто лета и на твоето детство. Вятърът целува рошавите коси, криеш се в зеленината на храстите, а слънцето безмилостно извлича аромата на детството от зреещите черни плодове. Те хвърлят във въздуха усещането за безвремие, а ти растеш и се чудиш ще ли усетиш спокойствието на лятото още само веднъж…
Тате налива виното. Хлад се лее от мазето, където потракват бутилките. Преди бутилките са лилавите лепкави петна по сините работни дрехи от времето на сестра ти, усещането за пълноценност, защото виното е резултат от желанието да пребъдеш в щастието на твоето място под слънцето…
Мама отваря ароматното вино от касис само при специални случаи. Горда е с него, а ти още повече, защото знаеш, че преди него има пухкава, благоуханна земя, зелена тревица, която цапа работливите ръце, дрехи с петна от вкуса на черните зърна касис, брани в свежестта на утринта…
Преди виното са ароматите, гледките, спомените, бъдещето и онзи настоящият миг, в който си и обичаш…
След виното е всичко друго…
1984 г.
„- Хей там, дето се срещат Джуджин връх и Беловъц… Виждаш ли,виждаш ли?
– Виждам, виждам.
– Там ще си насадя касис. Точно там, на широкото, където слънцето цял ден грее.
– Добре, добре.
– Ама, ти, не вярваш ли?
– Вярвам, вярвам.”
2018 г.
„- Тате, ще ми дадеш ли нашата земя. Искам да я работя. Ще насадя касис. А после ще направя вино…
– Как?
– Как? С двете си ръце?
– Дал съм я, знаеш. Недей, нека догодина.
– Стара съм вече, няма време. Ще взема на леля Катя – Груината чука и Селище.
– На Груина чука е камънак, там и овес не вирееше, като беше ТКЗС-то. Трудно ще ти е. Околовръст все камъни, камъни…
И наведе трепереща глава…
Щом настъпиш напечената трева се потапяш в дъх на мащерка, борови иглички и летен зной. Слънцето пали пожари по върховете на стръкчетата и земята тръпне ожадняла. Горе е високо, сутрин облаците са под теб, а над тях синьото на небето. Джуджин връх иска да ти даде сянката си, но слънцето все от другата страна захожда. И вятърът не може да раздвижи въздуха, само спомен за отминалата пролет. Тласнат от струйка свежест, вървиш между редовете и се чудиш как да си скриеш този момент за дългата сивота на града. Ще го налея в бутилка, ще го нарисувам на етикета и ще го взема със себе си в онзи съдбовен час на западния залез, когато осъзнаваш ежедневието като случайност.
2020 г.
„Избите произвеждат хиляди литри годишно, никой няма да си цапа ръцете за такова количество.”